Джони се тресеше целия, докато бясно се измъкваше от смачкания автомобил. Не знаеше дали има нещо счупено, вътрешни кръвоизливи или други травми – освен болката в очите, нищо не чувстваше, цялото му тяло беше изтръпнало.
„Все пак, трябва да са ми тук и двата крака и двете ръце, иначе как щях да се измъкна от шибаната кола!“ - мислеше си той - „А и мозъка ми е наред, ето че мисля, хо-хо! Какво ми става, по дяволите, полудявам ли?“
Мъжът, със славата на плейбой и пройдоха се просна по гръб върху...“живия кървъв мъх (боже господи, полудявам ли?!)“....мекия пясък и се опита да погледне към небето.
Нямаше голям успех в този си опит – бързо ги затваряше, силната бяла светлина като...“като в операционна“...като лятно време на плажа, му пречеше и му причиняваше още по-голяма болка. Мислите му препускаха бясно.
„И все пак съм жив, жив, ЖИВ....“
Не знаеше колко време се мина, минути ли, цял час ли, преди да се отърси до някъде от шока. Изправи се, тялото му все така бе изтръпнало, но болката в очите вече отшумяваше. Огледа се...“какво, става!“...ярко бяла мъгла се стелеше наоколо и сякаш самата тя излъчваше светлина.
Можеше да различи очертанията на смачкания автомобил, дотътри се до него. Като го гледаше, Джони не можеше да разбере как бе оцелял. Самочувствието и надменността му взеха да се възвръщат - „ооо, не съм изпил още всичкия алкохол на света, че да умирам! Аз съм...съм едно леке, което неговите псевдо-приятели харесват, само заради парите на тате...съм безсмъртен!“
Джони тръсна стреснато глава, от къде изведнъж в главата му се появяваха такива мисли, сякаш не бяха негови, сякаш бяха чужди и се загнезваха сред собствените му....
Погледна стръмния склон по който автомобилът се беше плъзнал до...“АДА“...речното дъно, нямаше да може да се изкачи обратно.
„Склон? Че аз пътувах по равния път към казиното! Какъв склон, каква река? Тук няма река на близо! Поне на 30-40 километра! Къде, по дяволите, съм се отклонил? Тая КИФЛА, бармаката в бара какво пиене ми е сипала, че нищо не помня от катастрофата....леле, като я хвана...знам какво ще и направя с бутилките!“
Огледа се, макар и да нямаше голям смисъл – нищо не се виждаше през мъглата.
„Защо по дяволите спасителите не идват!?“
Извади новия си мобилен телефон от джоба, изглеждаше да е наред, но странно,че нямаше никакво мобилно покритие. Нямаше голям избор, нищо друго не му оставаше освен да тръгне...“по пътя към Ада“...по речното корито.
Колко вървя, не знаеше, час ли, два ли, цяла вечност ли. Не срещна нито едно животно, ни една птица, дори не дребен гущер. В речното корито...нямаше река. Само сива земя без нито едно стръкче трева по нея.
Изведнъж Джони застина на място, пред него имаше нещо. Трескаво се затича на там, пред него се извиси кокетна къща в старинен стил. Бързо намери входната врата. Тя бе от тъмно дърво, по средата беше закачено желязно чукало във формата на глава на някакъв миничен звяр.
Джони го изгледа презрително...“нещастастници, тия на интелЕгентни ли се правят?“...и ритна с крак вратата.
Вътре беше тихо. Толкова тихо, че дори един известен с нахалството си човек като Джони се сепна в първия момент. Тихо и старинно. Масивни мебели от махагон във входното антре. Картина изобразяваща безкрайно поле със слънчогледи висеше на стената.
Джони бързо се окопити.
„Алоооо, има ли някой, алоооо“
Той бутна следващата врата и влезе в тъмен вътрешен коридор. Все същият старинен стил.
„Алооо, глух ли си, трябва ми телефон“
Бутне следващата врата и се озова в просторна всекидневна. Малко русо момиченце седеше на един стол и четеше книга в черна кожена подвързия. То вдигна глава от книгата и мило се усмихна. Джони очакваше всичко друго, но не и това.
„Здравей“ - радостно каза детето.
„Здравей...ъъ..момиченце, имаш ли телефон?“
„Не, за какво ми е, аз чувам всичко и така“
„Какво?! Нямаш ли Айфон, днес на такива като теб само това им е в главата? Слушай, къде са ваш'те? Трябва да ме закарат до града или поне да ми викнат такси“
„Баба ще дойде скоро...“
„Слушай!“ - кресна и Джони, вече загубил търпение - „не ме интересува баба ти, някаква скапана пенсионерка. Искам да се махна от тук СЕГА!“
Момиченцето остана невъзмутимо, макар и да изглеждаше малко разочаровано.
„Не сте много мил. Баба ми е разказвала какви ли не истории за това кой е идвал тук. Веднъж едно влюбено момче Орфей дошло за да търси момичето което обичал, казвала се Евридика. Не е ли романтично? Баба се разчувствала, Орфей можел и добре да свири...“
„КАКВО!?“ - Джони я прекъсна безцеремонно - „ти наред ли си, какви ги бълнуваш?! Като си дойде баба ти, и кажи да те заведене на психиатър“
Момиченцето се изправи и тръгна на някъде.
„Елате с мен“ - каза все така мило.
Джони, все така бесен, все пак я последва. Скоро разбра, че момичето го е завело в банята им. Той се зачуди, че тя, за разлика от останалите помещения в къщата, изглеждаше доста по-модерно.
Сякаш прочела мислите му, момиченцето уточни:
„Аз пожелах банята да изглежда така, видях я в един романтичен филм, аз освен да чувам, мога и да виждам всичко“
Джони, вече беше сигурен, че в тази къща живеят откачалки.
„Можете ли да ми срешите косата?“ - невинно попита детето.
На Джони му причерня пред очите, тръгна със свити юмруци към нея, докато и говореше:
„Слушай малката, аз не реша никого, на мен жените ми правят каквото им кажа, особено като им покажа дебелата си пачка с пари. Като пораснеш и ти ще ми изпълняваш желанията...“
„Бабо!“ - весело извика момичето.
Усетил някакво присъствие, Джони се обърна и пребледня, след това с писък се сви в единия ъгъл на банята.
На вратата стоеше СМЪРТТА. Изглеждаше точно както я описват по филмите и книгите – закачулена фигура с извита коса в ръката.
Митичното създание бавно се приближи и взе четката от плота на мивката. Спокойно взе да сресва внучката си.
„Бабо, той не е като Орфей! Нарича момичетата КИФЛИ и иска да им прави нещо с бутилки“
СМЪРТТА проговори, гласът сякаш идваше от древността, сякаш някой биеше първата древна камбана, сякаш повей се носеше из непрогледните праисторически гори, сякаш група пещерни хора тихо нашепваха името и, докато за първи път отдаваха почит на мъртвец, техният събрат загинал в челюстите на саблезъб тигър....
„Време е, мисля, че вече можеш да заемеш мястото ми, а аз да си почина след всичките тези хилядолетия от както хората - все още получовеци-полумаймуни, ме създадоха с мислите си, за да си обяснят някак как техните близки и приятели вече не са сред тях...“
Момиченцето я погледна за миг озадачено, след което широката усмивка отново украси лицето и. Тя се приближи до един гардероб вграден в стената на банята и го отвори. Извади от вътре малка коса, доста по-малка от тази на баба и, но точно по нейната мярка. След което се обърна към треперещия в ъгъла Джони.
„Можех да ти покажа пътя за навън, но не ми хареса, че наричаш момичетата КИФЛИ...“
